Нека поставим нещата в техния контекст. Появил се в САЩ в началото на осемдесетте години в университетските градчета, изразът „политически коректно" (politically соггесt) е отначало предимно полемичен и саркастичен, използван, за да се изобличава в дискурса на привържениците на „правото на различие" (независимо дали става дума за феминистки, или за борци за правата на малцинствата) онова, което се преценява като нов конформизъм. За по-просто бихме могли да кажем, че първоначално думата идва отдясно, а идеологията на прицел е лява или ултралява. „Политически коректното" наистина е поначало лингвистично изискване, родено В лоното на феминистките движения. Убедени, че „всичко е политика" и че езикът не е неутрален, те настояват например местоимението „той" да престане да се употребява за обозначаване на лица от двата пола и да бъде заместено от „той/тя" (he/she) - практика, широко наложила се днес в САЩ. Битката за реформиране на „дискриминиращия" език бе подета от различните малцинства и така разцъфнаха всевъзможни евфемизми, „коректни" до комичност: Вече не се говори за „глухи", а за „нечуващи".

Съчетана В САЩ с политика на „позитивна дискриминация" (affirmative action) - утвърждаване правата на малцинствата чрез въвеждане на квоти (по-специално в университетите), които да поправят неравенствата, тази воля да се прочисти езикът от всички думи, обидни - или смятани за обидни - за жените, етническите и сексуалните малцинства, затлъстелите, хората с физически увреждания и пр. е всъщност продукт на един нов обществен и политически модел. Първородният американски мит за melting-pot, котела, в който се претопяват и интегрират всички култури, лека-полека бе подменен от мита за „мултикултурността", където всяка група изисква нейното различие да бъде признато и закриляно от закона при това положение всеки израз или всяко твърдение, набедени дори в намек за обезценяване на някоя група, стават политически некоректни.

Но само една крачка дели повече или по-малко удачния евфемизъм от цензурата - например да забраниш Аристотел, както направиха някои американски университети, защото оправдавал робството и поставял жената по-ниско от мъжа. Ясно е, че при подобен подход списъкът на нездравомислещите книги и автори бързо ще се удължава и ще се стигне дотам да бъдат предпочитани посредствени, но спазващи наложения тон произведения, преливащи - поне привидно - от добри чувства.

Наистина често, за щяло и не щяло, се позовават на „политически коректното", наистина никога не е имало общество без табута, наистина трябва да си изкривиш душата и да си исторически невежа, за да надаваш викове, че било инквизиция. Но е не по-малко вярно и това, че демокрациите, както навремето прозря Токвил, разсъждавайки тъкмо върху случая с американското общество, са винаги под заплахата на нов деспотизъм: тиранията на мнението. И навярно не е излишно да припомним -днес повече от всякога, - че свободата на мисълта, словото и писането не се покриват с общото мнение и ако демокрациите, дори движени от най-добри намерения, се опитват да защитават своите ценности - толерантност и зачитане на другия - с неподходящи средства, те рискуват да загубят и битката, и душата си.

 

Списание лир

ЛИК бр.2 февруари 2002 стр.74